The Healing Ceremony
Човек наистина трябва да внимава, какво си пожелава. Толкова исках да присъствам на истинска церемония, но преди да тръгна така и не успях да се свържа със шамана, който си харесах в Седона. Затова пък отгоре веднага уреждат въпроса като ми осигуряват сериозен вирус, който не минава вече с втори антибиотик. Дон Мос препоръчва човек на име Чи – като енергията казвам си, чудесно. Оставя ни пред къщурка насред нищото, пълна със син тюркоаз. Посреща ни жената на известен лечител, който вече не може да ми помогне от този свят и затова ни изпраща сина си. След няколко думи го следваме към свещения хоган.
Това е осмоъгълна дървена постройка с два прозореца и вход на изток. Над нивото на прозорците дървени греди са сплели пръсти в съвършен уютен дървен купол, на който съвременните архитекти биха завидeли. По средата кръгла печка е пробила покрива, за да ни посочи пътя към звездите. За първи път усещам силата на кръглите постройки – енергията се движи свободно, а от центъра тече wifi-я с Космоса. Забелязвам закачена на стената картина, на която е изобразен кръг с 4 различни на цвят гущера, гледащи в 4-те посоки.
Точно срещу входа се намира мястото на лечителя, но преди да го заеме, той напръсква с вода целия под, който е самата земя. Хоганът е неговия храм. Сядаме от лявата му страна на възглавници на пода. Отвън помощникът му пали огън. С въглените от този огън, се извършва ритуалът. Седим в приглушената светлина на хогана в очакване на спиритуалното ни пътешествие, което неестествено за мен заличава страстта ми да снимам и записвам. Оставям се на изживяването.
Когато въглените са готови, ги слага в специална дупка на земята точно пред него. Сяда на стола и от дървено сандъче изважда своите съкровища. Точно както и перуанските шамани, слага парче плат пред себе си и подрежда върху него своите свещени предмети – две пера от орел, тънка свирка от кост и камък във форма на стрела, която служи за защита на самия него.
Ритуалът започва със звука на малката свирка, с който извиква духовете на помощ. След което хвърля подред своите лекарства-семена в тлеещите въглени. Вади ги от малки пликчета с различни надписи на тях, всяко с различен аромат. Казва ми да вдишам дима от тези семена, които ще помогнат на кашлицата ми. Целият хоган се изпълва с вълшебния лечебен дим на кедър, който пречиства душите и телата ни. Другите миризми са непознати за мен, но са приятни, обгръщат ме в димната си прегръдка, а аз се отпускам все повече в усещането за уют и защита. След като всяко зло е изгонено, той взима орловото перо, поднася го над пушека и започва своята молитва. Дълго шепне на навахо, но между думите, проговаря и неща на английски, които държи да чуя и разбера, като това, че цвета на кожата няма значение. После ми го подава, за да отправя към перото своята молба. Казвам я на своя език, а после му я превеждам, за да може и той да се помоли за желанието ми. В този момент молитвата се слива с красивата навахо песен на помощника му, който запява, съпровождайки си с нещо като маракас. Гласовете напускат реалния свят, а ние потъваме все повече в нереалния. Дава ми благословия с другото перо, като изпраща дима от въглените към мен и ми казва да вдишам дълбоко. След което ми подава ‘своето лекарство’. Поставя в шепата ми две парченца от кора на нещо и ми казва да ги сдъвча като чипс. Питам го какво е? Отговорът е – Пейоте! Чак сега осъзнавам , че присъствам на импровизирана пейоте церемония, за която само бях чела. Обичайният пейотски ритуал се прави цяла нощ, с много хора, които пеят и удрят водни барабани, но сега той има само своя помощник.
Държа вълшебния кактус в ръка и сдъвквам едното парченце с известни резерви, заради непредвидимата комбинация между славното му действие като опиат и скромното ми въображение. Мисля си, че само това ми липсва сега, да ме събират по хълмовете в тази пустиня. Вкусът е меко казано неприятен, горчив. Докато се боря със себе си да погълна или не другото парче, той взима перото, за да мине с него през отворените ми длани. Вижда второто все още неупотребено парче, поглежда ме сякаш е хванал ученика си да преписва на изпит и казва – ‘само не го хвърляй!’. Тези думи разнасят всички страхове в мен, осъзнавам, че е голяма ценност за него и щом съм стигнала дотук, връщане назад няма. Бързо го сдъвквам.
Пейоте (Lophophora Williamsii) е свещено растение на силата, кактус без бодли, прелетял от Южна Америка в Северна. Чрез него индианците ‘получавали божествено познание, пътували из невероятни места, срещали се със свещени същества или с отдавна починали любими хора’. Докато по-известната аяуаска е ‘бабата’, която отваря сърцето и помага да видиш собствената си реалност, то пейоте е ‘дядото’, който може да покаже призванието ти. Когато чух това за първи път от един перуански шаман, веднага се отказах от аяуаската и си казах колко имам нужда от това пейоте! И ето ме тук, хрускаща чипс от пейоте, съвсем без да направлявам събитията.
След това ми дава благословия с осветена от перото му и кедровия дим вода. Първо топва върха на перото във водата и ми казва да го лапна. След това ми я подава, за да полея с нея местата по себе си, които искам да излекувам. Мисля си как трябва направо да изкъпя цялото си тяло и душа. Намокрям гърдите, колената, очите си. Искам да виждам, да бродя, да дишам, да вървя по правилния път за мен. След което отпивам от нея.
Разбирам, че ритуалът е към своя край. Изправени пред въглените се пречистваме сами като отново изпращаме дима от кедъра към телата си с ръце. След което извървяваме символичния кръг по ‘Колелото на Живота’, като обикаляме хогана в кръг, за да благодарим на помощника и лечителя. Подавам им ръка по навахски, с цялото ми минало и с цялото ми бъдеще. Благодаря на него и на съдбата и излизаме. Отнасям със себе си последната му дума ‘Вярвай’!.
Почти потеглили с колата, помощникът му ни догонва с покана да дойдем пак довечера, когато се събират и пеят много хора в хогана. Благодарим от сърце за поканата, осъзнавам какви щастливци сме. И до днес съжалявам, че не събирам сили да отида. Вместо това се отпускам да изживея пейотето. Пускат фантастичното NatGeoWild, защото черен гарван с червен триъгълник на челото си и някакви бели знаци по него се е втренчил в мен. Знакът е нещо като рисунка, татуировка. Прогонвам го от съзнанието си и на негово място се появява огромна черна маймуна. Леко притеснена изгонвам и нея. Заспивам без да сънувам.
На другия ден се събуждам в стаята в къща на навахо семейство, която бях резервирала, с гледка към цялата долина. Въобразявах си, че така ще имам възможността да поговоря с тях и да разбера повече за това как живеят. Но вечерта имах сили единствено да ги поздравя, да легна на леглото и да заспя. На сутринта виждам, че те спят с детето си на земята в дневната, за да можем ние да се наслаждаваме на гледката от стаята ни. Вълна от противоречиви чувства минава през мен и си тръгвам в тъга заради всичко, което се е объркало в Америка последните 4 столетия. Див пустинен заек отвлича минорните мисли и подгонен от кучето пазач, се скрива между храстите. На тръгване не мога да не се заплесна с фотоапарата и както си снимам огряната от изгрева оранжевост, усещам два удара в дясно – собствената ни кола ме бута на заден ход! Представям си как са се смяли отвътре. Аз също се смея и си мисля, че пейотето вместо да ме оправи, ще ме довърши. Ефектът не идва този ден, а на следващия, когато се събуждам сякаш напълно здрава в Седона. Тази точка се оказва най-далечната в пътуването ни, а ритуалът – кулминацията му. От този момент започваме да се връщаме по пътя към океана, но преди това ще се отбием за последно да погледнем големия Голям Каньон от юг.
Leave a reply