#17 Jordan – Petra – „The lost city“

               Йордания Част 1 – Петра – „Изгубеният град“, известен на жителите му като „Raqmu“ (арабски: „Al-Batrā„, древногръцки: „Πέτρα“)

               Отново сме 10 годишни и заедно с нашия син Кай, завладяни от „Expedition Unknown“ – дразнещите шматкания по света на Joshua Gates  – любимото ни предаване по Discovery. Така че като виждам евтиния и бърз полет до Акаба, Йордания, веднага купувам три билета, решена да му подаря един истински епизод и ето ни тримата с дебюта на Кай в приключението.  Добре че не съм добре с географията на Близкия Изток, иначе сигурно никога нямаше да се осмеля да го заведа на 30 км от Саудитска Арабия. Изобщо не осъзнавах, къде отиваме до момента, в който кацаме в Акаба на военно летище, функциониращо  сякаш само заради нашия полет. Това обяснява и защо офисът на компанията за автомобили под наем представлява малък бус с отворен багажник. Притесненията ми се разсейват от почти летния бриз и много палми по празния нощен път, но само докато влизаме в града, където подпийнали мъже се разхождат по платното и пресичат, залитайки с бутилка в ръка, а колите се врязват в кръстовищата с бясна скорост. Но челният ми сблъсък с Близкия Изток преживам в невероятно западналия хотел, където молим иначе супер любезния хотелиер за преходник за контакт. Той казва , че няма никакъв проблем и изпраща едно момче. То обаче вместо с преходник, идва с празни ръце, натиска едно копче, бърка с ключ в контакта и след няколко силни удара с юмрук в стената успява да напъха нашия разклонител в дупките, усмихва се сякаш най-естественото нещо е да се бърка с ключ в контакта и ни пожелава лека нощ. Нощта обаче свършва в 4ч., за колкото явно е навивита алармата на имама от съседната джамия. Залива ме музикална вълна от противоречия, има някаква тъга и обреченост в тези напеви, но и красота и смирение, и въпреки страха от целия ислямски свят, който ни набиват ежедневно в главите,  дали заради поезията на Руми и Хаям, романтичната ми представа за бедуините или красотата на дантелената архитектура, изпитвам огромно любопитство и влечение към целия необясним арабски свят.

               Потегляме към “долината на Моисей“ – Вади Муса , където се намира „тайният град“. По пътя минаваме през въоръжени военни пунктове, на които обаче ни се усмихват любезно и ни махат да продължим. По магистралата „King’s highway“ най-спокойно си преминават овце, крави, кучета и често коли в насрещното, но пък е изцяло осветена нощем. А пейзажът става все по-вълнуващ! Скалисти планини пазят пустинята от пътя и ме връщат към всички арабски приказки за пещери, джинове и хиляди звездни нощи. Нямам никакво търпение да се загубя в необятността и и да се докосна до тайните и. Това обаче ще се случи на следващия ден, след като отметнем Петра – розово-червеният град на арабското племе набатеи, едно от 7-те чудеса на чудесната ни планета!

               Заставаме на обяд на гишето в стартовия Visitor Center и или сме големи балъци, или големи късметлии, и до днес се чудя, защото веднага се връзваме на обяснението на рецепциониста, че с детето е абсурд да успеем да изминем целия маршрут до финалната точка – „Манастира“, намиращ се на един висок хълм и обратно преди да затворят. Така че било по-добре, той можел разбира се да ни уреди със шофьор, негов приятел, който да ни закара до финалната точка и от там да се спуснем към началото, като така ще можем да видим всички забележителности. Разбира се пропуска да спомене факта, че има много варианти като камили, магарета, коне, даже римски каляски, които се предлагат на връщане, на закъснели или останали без сили туристи, но това разбираме чак вътре след като сме налапали въдицата. Съгласяваме се и след по-малко от 5 минути, пререждайки цялата опашка с тази връзка, се озоваваме в джипа на Исам. Той кара не по-бавно от всеки йорданец и лети към целта, като по пътя спира пред магазина на едно село, накупува разни лакомства и кока кола, подарява ни пакет бисквити, заедно с карта на Петра и продължава. Кривва от улицата по черен път и след дълго маневриране в пясъчния пейзаж, достига нещо като барака, което се оказва другият вход или изход към Петра. Няма и следа от туристи и сега разбираме за какво е била торбичката … слиза от колата, предава вкусния подкуп на охраната, който на свой ред подпечатва нашите билети и ни пропуска да минем. Чувствам се като самия Йохан Буркхардт – швейцарски изследовател и „откривател“ на Петра, който през 1812г. дегизиран като арабин, се вмъкнал с група бедуини под прикритие, че носел жертвено агне за гробницата на пророка Аарон (брата на Моисей), намираща се на върха на планината Джебел Харун, с единствената цел да зърне това митично място, забравено от западния свят след кръстоносците през 12 век.

               След около километър джипът спира и ни оставя в нищото, на малка пътека, която трябва да ни заведе до Манастира. Тръгваме и наистина е прекрасно да сме съвсем сами насред пустошта, но след като се изкачваме и спускаме около половин час без никакъв манастир да се появи, точно когато се прокрадва съмнение, дали не сме се изгубили, минаваме покрай нещо като сергия с най-различни сувенири на един овчар. Той ни предлага кафе, чай, шалове, монети, традиционни кукли, местна керамика и вади от джоба си една кърпа, в която е завил няколко сребърни артефакта – пръстен със зелен камък, сребърни монети, наистина изглеждат автентични, но са скъпи и аз си купувам по-обикновена монета от бронз за 15 джоди, твърди че е на 100 години. Въпреки че едвам се разбираме на английски, той ни успокоява, че сме на правилния път и след около още половин час в компанията на две кози, го виждаме!

               Сгушен в една скала, пред нас се разкрива в цялия си блясък Манастирът „Ad Deir“. Красив е и вълшебен като от приказка! Ахваме досущ като византийците, които го превърнали от недовършена гробница в манастир, на което дължи името си. Заставам в подножието му и напълно загубвам представа за мащаб, защото е огромен (47м. широк и 48,3м висок), портата му е за великани (цели 8 метра) и за секунди се превръщам в джин, прибиращ се в малката си вълшебна лампа.  След като сетивата ни се насищат с величие и приказност, се спускаме надолу по стъпалата, където се разминаваме с безкрайни върволици от туристи, магарета, сергии, осъзнавайки, че сме имали невероятния късмет да открием Петра по такъв различен начин.

               Набатеите били овчари и живеели в многото пещери на града. Но поради стратегическото място на града като пресечна точка на древните пътища на керваните, търгуващи с тамян, смирна и подправки, свързващи Месопотамия и Египет,  те бързо се преориентирали към новата си роля на пазачи на керваните и търговци, налагали високи такси и така градът процъфтявал. Освен че били големи естети и майстори в изсичането на пясъчните скали, те били и велики инженери. В града е изградена удивителна за времето си, функционираща и до днес тръбопроводна напоителна и канализационна система, която постоянно снабдявала града с изворна вода чак от съседната долина и която превърнала пустинния град Петра в нещо като Лас Вегас за древните.

               Набатеите явно били космополити и широко скроени хора и припознали много от културните особености на преминаващите народи, което си личи  навсякъде в архитектурата на града. Спускайки се по 800-те стъпала, се запознаваме с много скали с различни лица – набатейски, египетски, римски, месопотамски, асирийски, гръцки и тук ги изброявам в реда, по който ние преминаваме през тях отзад напред, ноапаки на посетителите:

               Лъвският триклиниум (The Lion Triclinium) – гробница с два издълбани лъва от двете страни и фриз с образа от Медузи Горгони в двата края, за малко да го пропуснем, открихме го случайно зад гърба си при една от почивките ни;

               Главният Храмов комплекс (Qasr al-Bint) в превод „дворец на дъщерята на фараона“ – древногръцки на вид, но посветен на арабския бог Душара и главна спирка на камиларите;

               Големият храм (The Great Temple), основната обществена сграда на града (цели 7000 кв.м.) с шейсет колони, много от които са със запазени капители с формата на глави на индийски слонове;

               Главната търговска улица с колонади (The colonnaded street), от която си купуваме чипс 20 века по-късно;

               Царските гробници (The Royal Tombs) – четири свързани една с друга фасади с внушителни размери, издълбани в скалата по дължината на целия насрещен хълм. Явно живи и мъртви са си живеели безпроблемно едновременно в града;

               Издълбан в скалата амфитеатър (The Theatre) – създаден от набатеите за 4000 души, но римляните го ъпгрейднали до 8500 през 2-ри век;

               Улицата на фасадите (The Street of Facades) – име дадено на редица от набатейски гробници, с типичния асирийски елемент „гарванова стъпка“ -представлява две оглеждащи се символични стълби, с едно начало, водещи в противоположни посоки, дали към небесното царство или към подземния свят, никой не знае;

               Съкровищницата (The Treasury – Al Khazna) – Странно е, че всъщност зад гигантските фасади са издълбани сравнително малки помещения, сякаш са правени само за красота и удоволствие. Като че ли наистина се намираме сред филмов декор, когато неусетно достигаме главната снимачна площадка и на Петра, и на „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход“ – „Каснех Ал-Фарун“ или „Съкровищвицата на фараона“ (40м. висок). Оглеждам се за следите от куршуми, които бедуините оставили в търсене на съкровището на фараон Рамзес III, което вярвали, че е скрито в урна на върха, но явно статуите на самия Зевс и танцуващите от двете му страни амазонки са опазили непокътната коронована кръгла  делва. Този елемент на разцепена на две фасада не съществува никъде другаде по света. Ясно са издълбани обаче стъпки в скалата, за които изследователите още се чудят дали са домогвания до съкровището или дупки за скеле за строителството му, тъй като сградите в Петра са строени отгоре надолу върху платформи, а после са стъпвали върху самата отронена скала, което не е налагало да се катерят. Всъщност съкровищницата е била построена за гробница-мавзолей на крал Аретас IV и няма общо с името си, но определено е Съкровището на Петра!;

               Дефилето Сик (The Siq) – Тръгваме през дългия над километър червено-розов каньон, на места висок 80 м., а по пътя ни летят римски каляски напред назад и постоянно се налага да отскачаме в канавката на набатейската цивилизация;

               Официалният вход на Петра за нас се явява изход и накрая се озоваваме пред последните два монумента (Bab Al Siq) – украсена с 4 пирамиди гробница от едната страна и (3 Djinn blocks) от другата.

               Замаяни и уморени от тази магия, сядаме в ресторант с красиви традиционни черги по стените и тавана, където музикант свири на някакъв типичен арабски инструмент, нещо като цигулка от кожа. Тъй като не изяждаме до край храната си, ни се явява шанс да преосмислим решението си, защото веднага идват с притеснен и леко укорителен поглед собственикът и готвачът да ни държат сметка. В резултат джобовете ни са пълни със зеленчуци, завити в арабски питки и за щастие се измъкваме от тази схватка.

               Ако посещавате тази приказка, направете го в понеделник, сряда или четвъртък, когато Петра се превръща в сцена на представлението „Petra by night„ с традиционни арабски танци и музика на фона на 1800 свещи пред Съкровищницата. Със сигурност е голямо вълшебство!

               Линк с интересен филм за строителството на Петра: https://www.youtube.com/watch?v=T3D6wpI47lg