#1. The beginning – 5000 km through US National Parks (California, Nevada, Utah, Arizona)

The beginning – 5000 km through US National Parks (California, Nevada, Utah, Arizona)

Това пътешествие започна изключително трудно и комично, сякаш някой се забавляваше постоянно да слага крак пред вдъхновената ми походка на човек, който за първи път предприема презокеанско пътуване. Джон Ленън правилно бил отбелязал – „Направи си планове, за да знаеш, какво няма да ти се случи“.

Преди пет месеца, когато държах билетите в ръка и с трепет чаках датата на излитането ни, левият ми крак реши, че твърдо не му се стъпва в Америка и се наложи да го оперирам. След 4-5 месеца на възстановяване, все пак се качваме на самолета. Само че компанията ни беше продала билети с почти невъзможен трансфер от един час на Шарл Де Гол. Подготвени с бойна стъпка, си казваме, че за нас невъзможни неща няма и уверени, че ще хванем втория полет, затягаме коланите в БГ ер. Потропвайки с крак около 30 минути пилотът ни съобщава, че изчакваме последните пътници. След като последните влизат и всички с трансфери ги гледаме обвинително, все пак горкият БГ ер се запоклаща на пистата. След два завоя обръща и отново пилотът – „Връщаме се на летището заради технически проблем“. Седим в техническия проблем още час, за да е сигурно, че изпускаме втория полет. Все пак имаме късмет на Шарл Де Гол – излитаме след четири часа.

В Сан Франциско обаче след 11 часов полет пристигаме по фотоапарат, дрехите на гърба ни и малки ранички – целият ни останал багаж е изчезнал! Казват ни да оставим адрес, на който да го изпратят като се появи и тръгваме за Йосемити! Oakhurst се намира на около 4 часа от Сан Франциско. На магистралите в САЩ се лети със 120км/ч. и няма отбивки директно на магистралата – трябва да излезеш извън нея, за да спреш. Докато осъзнаем това, изминаваме 200 км. и след цялото летене, чакане и нерви, успяваме да не заспим единствено до Motel 6 в Modesto, който умората превръща в пет звезден хотел.

На сутринта обаче нещо ме гложди и силно усъмнена, че багажът ще бъде изпратен на 400км. от Сан Франциско, звъним в Ер Франс. Те категорично отказват да го направят. Тъй като казват, че и двете раници са на летището и ни чакат, а вътре имаме зарядни, статив, лекарства – забравих да отбележа, че точно преди полета се разболях сериозно. Решаваме да преглътнем 2-та часа каране и газ наобратно. На летището обаче отново няма нито една от двете ни раници сред загубените вещи. Продължават с подигравките – да сме се върнели в 19ч. Отиваме – поне едната е там – за щастие тази със зарядните за камерите. Все пак се налага да си купя статив.

Това напред-назад отнема цели два дни от разграфения под час маршрут, който бях обмисляла от година. Изнасяме се извън Сан Франциско и умората отново ни хваща в Motel 6 – този път явно сетивата ми са се събудили дотолкова, че да забележа травестита в рецепцията, мъжа със страшни индигови татуировки по лицето и непоносимата миризма на тютюн в стаята. А сили за ново търсене нямаме – сядам и така заплаквам на това мотелско легло – най-вече осъзнала как пропускам Йосемити и как не мога да мисля от умора, за да променя маршрута така, че да ги видя. На сутринта разбира се всичко е смешно, а не трагично и решаваме да продължим нататък и без да се пренавивам, да се пуснем на това, което пътят ни предложи.