Така и не уговорих предварително водач, който да ни разкрие пустинята Уади Рум в „Лунната долина„. Реших тя да ни се разкрие по неин начин, доверявайки се на живота и случайността. А случайността ни се явява в лицето на красивата йорданка от рецепцията на хотела. Тайно разглеждам лицето и. Плътно изрисувани вежди, черен грим, красиви черти, интелигентна е и това ме хвърля в размисли какво ли общо има тя с бедуините, с които ни свързва, как е стигнала до светския живот, какъвто повечето жени тук нямат. Тя ни заръчва като стигнем пустинята, да спрем на полицейския пункт, където ще ни чака нашият водач Йосеф.
Пътувайки през пустинята, на самия път забелязваме полицейска кола и спираме. От Йосеф обаче няма и следа. Полицаят е много любезен и след като му подаваме телефонен номер, написан на смачкан лист, той сам вдига телефона си и му звъни. Докато осъзнавам колко ненормално е да караш патрулка да звъни вместо теб на личен номер, става още по-сюрреалистично, когато идва часът за молитва. Без изобщо да се притеснява от нашето присъствие, полицаят събува кубинките си, вади килимче, кляка и започва да се моли. Представям си как в този момент времето спира и за всички престъпници, запътили се към техните дела, които вадят килимчетата и правят същото. След като се изправя, полицаят насища неудобната тишината с драматичната реплика по Дейвид Линч – „И мистър, (режисьорска пауза), каквото и да се случи, аз ще съм тук!“, посочвайки с увитата си в гипс ръка дървото на пътя, под което сигурно никога нищо не се случва.
В този момент идва Йосеф. И да, отново не влизаме през главния вход, а директно сме поканени в къщата му да пием чай. Тук чаят не е напитка, а е обещание за приятелство, съгласие за женитба, уреждане на бизнес и какво ли още не, общо взето всички отношения се въртят около чая – как си го изпил, колко си го изпил, как си оставил чашата и всякакви тънкости, означаващи закодирано послание на приемащия към предлагащия чая. Затова много внимаваме да не нарушим етикета и караме вместо към visitor center-а, към селото. Щом стигаме къщата, там ни чака с широка усмивка бащата на Йосеф.
Влизаме в гостната на къщата, която представлява напълно празна стая, обзаведена единствено с постелки по пода и някакви надписи по стените. Първото нещо, с което моментално бащата се хвали е, че има две жени и седем деца! Това тук е като да кажеш колко си богат и успял и веднага си представям колко ли бедни сме в техните очи, нашата скромна семейна тройка. Той е истински бедуин и цял живот е спал в пустинята, но е жертвал звездното небе за селски покрив, заради желанието децата му да ходят на училище. Чаят е готов, но жената не смее да се появи, само почуква плахо и го оставя зад вратата, така и не я виждаме. Пием чай и си говорим, докато монтират пейки на пикапа, а Йосеф се преоблича с дрехи за пустинята. Въпреки че е планински водач и лятото прави тридневни трекинги в пустинята, той пристига обут не с трисезонни гортекс обувки, а с обикновени кожени сандали, обути на бос крак, облечен е в дълга роба и лека пухенка без ръкави. По всичко личи, че в пустинята се чувства в свои пясъци и я познава като дланта на ръката си. Натоварваме се и потегляме към необятната пустиня.
Йосеф е приел насериозно задачата и като истински развилнял се арабски жребец задминава другите джипове с бясна скорост, за да ни покаже максимално много за краткото време, с което разполагаме и да успеем да хванем залеза, докато яздим камили. Много е забавно за Кай и той отбелязва, че в пустинята е много по-яко от Петра! Очите ми не могат да не се съгласят с него в този момент, когато джипът ни спира на една висока пясъчна дюна. Докато ние се катерим, той пие чай в бедуинската миниатюрна палатка в подножието и. Пясъкът е толкова мек, дълбок и червен, няма как да не го докоснеш, за да се увериш, че е истински, а гледката отгоре е зашеметяваща! На фона на тишината, единствени сме в цялата пустиня, ритмично се разнася крясък на орел, за да ни напомни, че има горен свят и над горния свят. Слизането се оказва изненадващо приятно и танцувално, сякаш някой е изключил гравитацията и ни е преврнал във великани, скачащи в розови облаци от пясък и спускащи се в каданс с огромни крачки до долу.
Влизаме в шатрата на бедуините, поканени отново да пием чай. Каква атмосфера! Мирише на тамян, амбър, запален букхор (bukhoor) – дървени стърготини, напоени с ароматни масла, широко използвани в арабския свят като жест на гостоприемство и чай с привкус на много треви и семена, сред които различавам само кардамон и канелени пръчки. Будуинският чай е по-различен от йорданския, по-наситен, тежък и омагьосващ. Този смесен екзотичен аромат се запечатва в съзнанието ми завинаги, заедно със спокойствието и гордостта, които излъчват бедуините. „Само две същества се чувстват добре в пустинята – бедуините и боговете!“.
Отново летим през вълшебния пейзаж, редуват се скали и остри зъбери с мекота, присъща на овалните пустинни форми. Разхождат се, полудиви, свободно пуснати камили и стада с овце. Пустинята е доста жива тук, на места е поръсена с нежнолилави цветя и жилави зелени треви, а другаде е пясъчно красива и сурова.
Достигаме големия скален мост – Um Fruth Rock Bridge, качваме се по гърба му, а по вените ни тече свобода. Йосеф всеотдайно хвърля настрани сандалите си и за секунди се изкачва бос като коза до върха, за да вземе фотоапарата ми и нескромно заявява, че е много добър в снимането. Прави ни прекрасни преосветени спомени за цял живот!
Продължаваме към скалата „Гъба“ (Mushroom Rock), когато слънцето боядисва всичко в искрящо ярко оранжево-червено. По пътя ни показва маршрут към Jabal Burdah Rock Bridge – един от най-високите скални мостове в света, който обаче е достъпен само през лятото.
Сякаш се намираме в гигантски увеселителен парк, по безкрайните пътища хвърчат джипове с туристи, а следите им се препрлитат и рисуват еднодневните си произведения.
По пътя спираме в подножието на висока зрелищна скала – Ain Ash – Shallaleh (Lawrence Spring) – мястото, където е живял и е сниман филмът за Томас Едуард Лорънс – прочул се като Лорънс Арабски – поетичният британски офицер, който се бил наред с арабските племена и ги повел в бунт срещу Османската империя по време на Първата Световна Война. Арабите го споменават с голямо уважение и го почитат като са издялали образа му в скалите, които самият Лорънс описвал като „огромни, отекващи и богоподобни“.
Минаваме и през една скала с древни набатейски скални рисунки, главно на войни с копия върху камили. Но бързаме да се срешнем с камилите и заедно с тях да изпратим слънцето.
За първи път сме толкова близо до тези невероятни животни! Запленена съм и разбирам, от къде Салвадор Дали е получил вдъхновение за неговите дългокраки сюрреалистични образи. Камилата е едно винаги усмихнато същество, с изражение и походка на непукист, но което ръмжи много страшно. Кай е дискретно ужасен, тъй като за неговата камила е вързана втора, която постоянно иска да си общува с него, но вече е късно да се слиза, а и бедуинът отпред изобщо не разбира каква драма се разиграва зад гърба му, само си припява и от време навреме подвиква – are you happy? Постепенно свикваме и се сливаме с тишината, в далечината се надига нещо като мъгла, времето вместо червен залез ни предлага истинска задаваща се пясъчна буря! Толкова е красиво и мистично, като прозорец към Рая е, Свободата в чист вид! Чувствам се така, сякаш цял живот съм яздила камила в тази шир и в съзнанието ми се появяват думите на женския аналог на Лорънс Арабски – Гертруд Бел – наричана „Кралицата на Пустинята“:
„Когато човек най-сетне се озове в Ориента, настъпва един момент, в който осъзнава, че светът започва да се смалява от единия си край и да нараства от другия, докато цялата му перспектива за живота се промени.„ Когато я питат какво толкова я привлича в бедуините, тя отговаря: „Тяхната свобода, достойнство и поезия на живота!„
Оставам с тази мисъл, докато на хоризонта се появяват нашите водачи – цялото семейство бедуини се е събрало да ни посрещне, дошъл е и бащата да ни изпрати, да ни стисне ръцете и разбирам, че голяма част от тези думи живеят в кръвта на тези хора и до днес. Усеща се като честност, откритост и чистота, а самата пустиня за разлика от града, ми носи чувство на безопасност. Безнадеждно влюбена съм. В пустинята!
Тръгвам си с неописуемо съжаление и копнеж по бунгалата, които се предлагат за пренощуване. Има множество палаткови лагери, някои са съвсем автентични с бедуински домакини, други са модерни като от междузвездни войни, но е студено за едните и скъпо за другите. Успокоявам се с прелюбопитната статия на един изследовател с интервюта на шамани около Уади Рум, в която те препоръчват, въпреки невероятно красивото звездно небе, да не се остава да се спи в тази пустиня, защото е пълна с джинове, даже можело да се чуят гласовете им след залеза.
Потегляме омагьосани по пътя, а на изхода щом минаваме през нашия полицай, той разпознава колата ни и изненадващо пуска сирената. Чудя се дали ще тръгне да ни преследва, но не, явно ни маха за сбогом. Такива са хората тук!
Връщаме се в Акаба. На следващия ден преди да си тръгнем от Йордания, минаваме през пазар с хиляди цветни подправки, чайове, шалове и въпреки, че навсякъде препоръчват пазаренето в арабския свят, на мен никак не ми се получава тази работа и даже си тръгвам с торбичка с покупки на двойна цена. Не е като да не опитвам, но колкото повече свалям цената, тя толкова повече се качва. Затова пък, ако се появя сама в някой магазин, даже и с дете, веднага започва едно трескаво ухажване, просене на прегръдки и несдържани намеци за ползите от арабския мъж в комбинация с малки подаръчета.
Февруари е рано за гмуркане, затова потапяме поглед в Червено море, осеяно с корали и цял потънал танк, през стъкления под на лодка, от която дъни рап.
Почти е лято на този почти празен плаж, на 10 км от Саудитска Арабия, гледащ към Израел и Египет, а когато осъзнаваме, че сме с леко мека гума, един човек ни предлага да го следваме до сервиза, лично плаща на хората и си тръгва.
Съблякла всичките си предразсъдъци към Ориента, на третия ден вече всичко ми изглежда съвсем нормално – и фереджетата, и многолюдните семейства с по две жени и седем деца и съм благодарна на този шарен свят, в който имаме превилегията да живеем.
*Филмът „Лорънс Арабски“, много красив и фотографски заснет – https://www.youtube.com/watch?v=zmr1iSG3RTA
**Филмът „Кралицата на пустинята„ – разказва за невероятния живот на тази удивителна жена Гертруд Бел – https://www.youtube.com/watch?v=5g2bBX_stcg
***Книгата „Дамите на Ориента„ – описва живота на 7 необикновени жени включително Г.Бел из Ориента, от тези, които не можеш да оставиш, преди да си прочел – https://www.book.store.bg/p248288/damite-ot-orienta-kristina-morato.html
****Линк със шаманската статия с джиновете, заради която отново бих се върнала по тези земи: http://www.acacialand.com/shamans.html?fbclid=IwAR2dLBy5mFUuzTEkB1WSLdlTn3XgG5JBEw35j18qr0NhxVce_yzE4DQF1MQ