#21 ZAKYNTHOS (part 1)

Вероятно някой с по-фина чувствителност и деликатно въображение би си представил как внукът на Зевс, Закинтос, раздава ципуро на възрастни рибари със следобедния бриз, но в действителност той за мен сервира коктейл от движение, адреналин, предизвикателство. Наистина е много живописен и даже колкото е впечатляващо синьото, толкова и зеленото. Тюркоазени брегове, кобалтово сини дълбини, а от аквамаринените води стърчат отвесни варовикови скали и хълмове, обрасли с всички видове зелено – от маслинени гори до електрикови кипариси.

Но колкото и да е красив един остров, той е нищо без широката бяла усмивка на харизматичния капитан Спиро. Напълно заслужил прякора си Спиро-Спароу, той е от тези неуловими магнетични мъже, в чиито разпилени на вятъра и слънцето дълги, често къдрави коси се вее Свободата, а в очите им проблясват пламъци! Щом се качваме на лодката му, първата му реплика е:“Аз съм малко луд, но ако ми се доверите, ви обещавам, че ще имате незабравимо преживяване!“. Винаги вадя голям късмет за срещи с хора, а и добре познавам тази притегателна мъжка енергия, веднага мислено казвам  „Дааа!!!“

Първо ни показва две огромни мъжки костенурки от защитения изчезващ вид Caretta caretta, които е забелязал рано сутринта. Притихнали в очакване, няма как да не ахнем при вида на първата появила се муцуна над водата. Самите костенурки приличат на огромни подвижни камъни, които са трудно забележими, но те сякаш имат сключен договор с него или пък са твърде суетни, защото минават многократно под и покрай лодката ни бавно бавно, за да ги увековечим във фотоапаратите си.

След като сме се наснимали, Спиро захапва цигарата си със зъби, хваща кормилото с две ръце и пита „Готови ли сте?“. След мълчаливо кимване, дава газ и тръгва директно с 200 км.в час (изобщо не знам какъв е еквивалентът на моряшки език), но определено прави нещо съвсем не по правилата, защото няма друг, който да фучи с такава скорост между дупките в скалите, да взима острите завои в последния момент и да вика с пълно гърло „Юхуууу“… Спира рязко пред първата пещера и след кратки инструкции, ни казва просто „Скачайте!“. Скачам, гълтайки доволно количество солена вода, но запазвам невъзмутим вид и тръгвам самонадеяно към тъмната пещера пред цялата група. Аз обаче винаги съм се страхувала от пещери, особено пък водни. И въпреки че сцената е като в онези романтични филми, в които главните герои пристигат до тайното място, поемат въздух от едната страна, гмурват се и с плуване достигат до невероятната красота от другата страна, докато звучи лежерен плажен саундтрак… реалността обаче често не е като във филмите, вълни се блъскат в хлъзгавите скали, за които е изключено да се захвана, за да си почина,  изведнъж ме хваща сериозна параноя, че няма да ми стигне въздух, че е тъмно и че няма да намеря светлината… решавам да не участвам в сцeнария и безславно да се върна. Само че плувайки назад, виждам че няма следа нито от Спиро, нито от Спароу, той спокоен е потеглил към отсрещната страна да ни вземе и просто няма лодка на която да се върна. За щастие намирам една висока на дъното скала, на която стъпвам и успокоявам дъха си. Бавно поемам след другите. Чувството е невероятно! И не е от текстурата на пясъка, който като нагънат плат коприна се е разпилял по цялото дъно, нито е от сякаш оцветения в синьо таван на пещерата или пък от аметистовата граница между водата и скалата, която се появявала при изключително чисти води… а е от преодоляването на страха и адреналиненото туптене на сърцето! Абсолютно незабравимо!

Следващите две пещери преминавам без всякаква плахост. Втората спирка е на преоблечен изцяло в бели камъни плаж, което прави водата изумрудено синя! Спиро веднага вади театрална реплика от джоба си: „Мислите си, че сте в Рая? Не! Виждате ли онзи процеп в скалата? Тръгнете натам с плуване, после с ходене, накрая с лазене и като стигнете отсреща, ето това е Раят! Вървете и после ще ми разкажете!“ Ами…прав е! Връщаме се през друг, още по-тесен процеп в същата скала и го намираме да омайва двете италиански баби, чиято възраст не може да бъде определена поради перфектните им тела и тен, подпрян на дюшеците им, подвиква „Amore mio“… както сам споделя, обича усмихнати лица, което го прави самия него щастлив.

Третата пещера е черешката на котвата. Отново скачане, гмурване, изплуване в една дупка с „частен плаж“, а после плувайки през тесен дълъг тюркоазен тунел, в който синият цвят на светлината отсреща, създава илюзия, че тя идва от дъното и в съзнанието ми изплува мисълта, „каквото е горе, това е и долу“, сякаш отлитам.

Приземени сме на остров Маратонис, където се раждат много костенурки и самият той е с форма на огромна костенурка. Представям си как тя оживява и проговаря от дълбините на мъдростта си: „Може да пропуснете рекламата след 3, 2 , 1 …“

След като оставяме двете италиански баби да плажуват там, а ние потегляме към острова майка, а стокаратовата усмивка им маха от лодката, крещи „Amore“и танцува, след което се обръща към нас и казва: „Искате ли още две пещери? С мен всичко е възможно!“ Обичам такива мъже! Минаваме покрай полицейската лодка благоприлично по чорапи и само зад завоя отново натиска газта на макс… Не се сдържам и след като познавам зодиакалния  му знак, се сдобивам с препоръка за най-романтичното място за споделяне на залези на острова… прегръдка и чао!

Ако отидете някога до Закинтос, отбийте се в Керини и се качете на лодката на Спиро-Спароу. Това е нещо, в което винаги ще намирам смисъл… срещите с незабравими хора!