#22 ZAKYNTHOS (part 2)

След два дни имам дежа-вю и отново се возя на лодка, този път до най-грандиозния плаж Navagio и по-известните Blue Caves. Но е далеч не така вълнуващо. И не защото капитанът е по-малко атрактивен, а защото още с тръгването затварят усмивката му със забележката на една атинянска туристка да си сложи маска. Маска на лодка! Той бесен си я закача за ушите и потъва в негодувание. Оставя ни на всеизвестния плаж, на който е корабокруширал в перфектна композиция, килнат леко настрани в златното сечение на плажа, огромен истински пиратски кораб. Или да бъдем по-точни корабът Panayiotis, превозващ контрабандни цигари, който от 2 октомври 80-та до днес ръждата е превърнала в дантелена статуя на съвременното изкуство и върху който са се вихрили всякакви артисти-туристи, надписвайки кой са обичали, с кой са били тук или пък собственото си име, за да не го забравят…

„The Beach of the Shipwreck“ („Корабокрушенският плаж„) е името, коeто това събитие дава на един от най-красивите, недостъпни откъм сушата плажове в Света, станал известен с вертикалните си тристаметрови отвесни варовикови скали, заради откривателя му, фотографа Stavros Marmatakis. Въпреки медийната звезда-вирусът и значително намаления брой посетители, плажът пак е претъпкан. Затова аз искрено се радвам на пристигането на капитана, който явно е обърнал тайно едно голямо узо, връщайки се видимо успокоен, развеселен и готов да ни спре да поплуваме в една от Сините пещери.

Пещерата е тъмна, дълбока и страшна, директно се отказвам да навляза в нея. Затова пък си устройвам велик адреналинов шот, перифразирайки едно от прозренията на Хераклит, че два пъти в една и съща лодка не можеш да влезеш. Особено ако объркаш правилната страна. Не че не знам, че е по-лесно да се кача откъм гърба на значително по-голямата лодка, но там положението е – „Изяж или ще бъдеш изяден!“. Решавам да не се сражавам с атиняните и отивам при носа. Там самотна стълба се повдига два метра над мен и с цялата тежест на лодката се стоварва върху водата. Много трябва да внимавам цялото това нещо да не ме хлопне по самонадеяната главата, затова чевръсто изскачам като сьомга в размножителен период и хоп, закачам едната си ръка на последното стъпало. Не съм и подозирала, че от мен могат да излязат такива катерачни умения, но в мойта фантазия заемам перфектна клаймбърска поза с глава надолу, закачена с един крак и една ръка, висейки на скала високо в Алпите… този стоп-кадър бива прекъснат от смеха на двама англичани, който ме събужда и едновременно вбесява. Това значително помага да се изтегля бързо, бързо нагоре, доказвайки им победоносно силата на всяка една жена, в петминутна борба за достойнство, от която сигурно свалям няколко килограма.

Още много може да бъде споделено за красивите скалисти или пясъчни брегове на Закинтос, но аз ще спомена за глинените. Или с други думи за голия плаж Геракас. Там същински Аполоновци и Афродити се потапят в Йонийско море, за да почистят неприлично изящните си, намазани с естествена глина голи тела, взета директно от ронливата скала на близкото свлачище. По нудистки етикет повтарям и аз тази спа процедура, установявайки че така човек се усеща по-малко уязвим и напълно по туземски облечен. Погледът ми едвам издържа на гледката на тези съвършени тела-скулптури, затова след като утолявам страстите в близката таверна, за финал рязко сменям настроението, посещавайки почти девствения плаж-резерват Дафни (Daphni beach).

А там се ражда животът! Или малките костенурки-нинджи, които невидимо си пробиват път между камъните и пясъка, за да изчезнат в морето. Трябва да си доста наблюдателен, за да забележиш точиците следи по пясъка и ако повдигнеш някой камък, имаш шанса да спасиш някоя заблудена изостанала новоизлюпена костенурка. Денят не е правилното време за първа разходка, затова има кабинка с природозащитник, който ако забележи такива бебета, започва с обгрижване да им помага в пътя към водата, търпеливо пазейки им сянка и поливайки ги с вода,  а по-изморените директно пренася до брега, давайки им шанс за живот.

Големите костенурки от изчезващия вид Careta Careta, с перки като крила, изплуват тук през март, за да снесат всяка 120-те си яйца в края на май, изравят дълбоки 40-сантиметрови дупки, след което се запиляват по своите морски дела, оставяйки ги на слънчевия инкубатор. След около два месеца, от началото на юли до края на август, се излюпват малките едва 5 сантиметрови бебета… Интересното е , че полът им се определя от температурата на мястото, на което са се излюпили – на топлите плажове се раждат женските, а на студените мъжките. Има едни табла, които отчитат ежедневно броя на новопоявилите се костенурки, но само една на 1000 ще успее да достигне до 25-тата си година, за да снесе яйца. Виждам, че общият брой за годината е 760 , а на този залив се раждат не само гръцките, но и 80% от костенурките в цялото Средиземноморие. Сега разбирам защо Дружеството за защита на морския парк Закинтос („Zakinthos National Sea Park“) е изградило едни дървени къщички над всяко установено гнездо, предпазвайки яйцата от настъпване. Това е едно от малкото места, където може човек да присъства на тази магия, тъй като съседният по-продуктивен Sekana Beach е със забранен достъп. А това е наистина преживяване! Гледайки борбата на тези древни създания се свързвам с вечността, която винаги усещам в близост до морето. Яхвайки вълната на своя живот и отивайки някъде там, от където всички ние сме произлезли, те сякаш ме връщат в невидимия първоизточник с надежда в бъдещето, защото както гласи поверието на маите – „Когато изчезнат костенурките от тази Земя, ще изчезне и целият Свят!“.