San Francisco
Все още се носим в безтегловност от чистотата на местата, попаднали в този епизод от живота ни. Затова не бързаме да се впуснем в града, нито препускаме да гоним забележителности. Излизаме безцелно и най-случайно се озоваваме в кадрите от картичките на Сан Франциско. Излизаме на известната криволичеща улица с цветя ‘Lombard street‘. Там хора излизат от стъклата на колите си, за да се спуснат по нея снимайки и изглеждат така, сякаш всеки момент ще закрещят числата от 1 до 11 на чист български. Излизаме на кейовете ‘Fishermans wharf‘ – място изключително и само за туристи, където провеждам забавен, но задълбочен разовор с един гларус, който каца до мен. Буквално разговорът гласи следното:
– По по поп?
– По по поп!
И така цели няколко минути. След което дочуваме скандал между два моржа. Крясъците са придружени и с бой, а ние наблюдаваме боксовия мач от Кей № 39. Може би спорят за това, кое е накарало американците да продават хотдога на пръчка и то във вид на поничка – Corn dog. Продължаваме между кейовете и срещаме танцуващи ретро коли, пеещи музиканти, магьосници, има от всичко! А в далечината се вижда обградения с бели акули страховит затвор Алкатрас. Затворническият туризъм никога не е бил в листата ми и затова продължаваме към емблематичните за Сан Франциско отворени трамваи, от които стърчат във всякакви пози прави хора. Опашките и цените са големи, затова ги заменяме с градски транспорт. Качваме се в тролей, в който има едни въженца по стъклата, които хората дърпат, за да дадат сигнал на шофьора, че искат да слязат. Иначе той не спира на спирките. Тролеят минава през китайския квартал и озовали се сред целия китайски народ, всички заедно полягваме под 45 градуса, защото който е правил градоустройството на Сан Франциско, не е чувал за законите на Нютон. Всички улици са толкова наклонени, че гледайки от тролея, е супер сюрреалистично, как се движат прозорците и вратите на къщите, изниквайки от земята. Къщите и улиците пък си седят като непокътнати от създаването на града. В кварталите токът тече окачен директно във въздуха върху дървени стълбове. Странно е това в родния град на фейсбук!
Слизаме в центъра на града, където отвсякъде долита мирис на трева. Тревата се превъплъщава в танца на щастлив бездомник по средата на пешеходна пътека, празнуващ живота в ритъма на съвсем професионалната музика на уличните музиканти. Отново без да търсим, случайно попадаме пред еврейския музей за съвременно изкуство. Веднага разпознавам стила на добре познатия ни деконструктивист Либескинд. Музеят на пръв поглед представлява два полузабити в земята осови куба, но всъщност изобразява двете еврейски букви, означаващи ‘до живот’. За съжаление е затворен и затова вместо към духовната храна, се насочваме към италианската, сервирана точно отсреща. На масата до нас седят семейство с малко момче, което навива на пръста си кичур от косата на майка си. Този така познат жест ме прорязва като стрела до степен, че предизвиква почти физическа болка. Не сме се разделяли за толкова дълго никога. Вече бързам.
На сутринта пропускаме да наемем колела, да минем с тях по ‘златния мост’ и да се върнем от другата страна с корабче. Оставаме със спомена за мистичната мъгла, обгърнала върховете на двете му кули, както го видяхме за първи път.
На това ме учи пътят – да се освобождавам от очаквания, да съм гъвкава, да се радвам на каквото и да идва към мен – умения, които стоейки на едно място, се загубват. Когато човек не спира, не изпада в дълбочина, може да навлезе дълбоко единствено в себе си. И напред към Света, винаги означава навътре към мен. Има поне три вида пътуване. Пътуване преди пътуването, пътуване по време на пътуването и пътуване след пътуването. Всяко от тях е с различна красота и сила. Едно място през тези пътувания е три различни свята. Така аз винаги се движа. Защото краят на едно пътуване е винаги начало на ново!
Leave a reply