#31 LAND OF BEAUTIFUL HORSES / CAPPADOCIA part 2/

LAND OF BEAUTIFUL HORSES / CAPPADOCIA part 2/

Кападокия означавало „Земя на красивите коне“. Но когато прочитам това, идея си нямам, че точно тук ще се кача заедно с адреналина ми на истински арабски черен кон или по-точно на гърба на кобилата Илдъз, приплъзвайки се в молитвен стон по ръбчетата на отвесни, стометрови пропасти. Но за това малко по-късно.

Когато човек попадне в Кападокия, веднага има усещане за нереален, измислен свят. Един от първите западни пътешественици бил написал следното: „На върха на долината, която водеше от реката навътре, изведнъж се оказахме изгубени в гора от конуси и скални стълбове, които се издигаха около нас в безкрайно объркване, като руините на някой голям и древен град. Понякога тези груби върхове от скали, балансиращи огромни безформени маси на върховете си, приемаха фантастични форми. В един момент ни заприличваха на лъв, а в друг на птица, а после на крокодил и риба…“

А за моя обременен архитектурен ум първата асоциация беше „Вавилонската кула“ на Брьогел, в коята колкото повече се взираш, с гледането откриваш хиляди нови и нови детайли, докато не се убедиш, че по-приказно, забавно и шарено място от Гьореме не може да съществува! С всичките магазинчета с керамика, килими и аладинови лампи, висящи от всеки таван, чудни дворчета и тераси с ресторанти, в които обаче точно като в картината, въпреки всеобщия английски, говорим на различни езици. Стандартна поръчка в ресторант в Турция звучи така:

– Do you have something vegetarian?

След дълъг размисъл… :

– Chicken?

Разхождам се гладна като истински правоверен средновековен монах из „Goreme Open Air Museum“ – цяло тайно селище от кули със скрити в тях раннохристиянски църви и манастири, които си седят учудващо непокътнати. Може би защото османските нашественици също като мен не са разбрали екстравагантния вкус на византийските художници и че огромната мистериозна хлебарка, която всъщност била скакалец, вървящ към малтийски осемвърхов кръст, символизирала покръстването, както и че необичайните триъгърници и различни абстрактни кръстове представлявали Христос и свещената библия. Също така не са обърнали внимание на трите ракети и на загадъчния космонавт в скафандър или пък пилот от Формула 1, който щастливо размахва знаменце в ръка и за който никой няма обяснение. Но всъщност е, защото някой си Селджук Султан Месуд II и византийският император Андроникос II някога, там, някъде са си стиснали ръцете.

Въпреки естественото ми съпротивление, се пъхаме под земята в един от прословутите подземни градове – Kaymakli Underground city, където се самоулавям в трикилометров клаустрофобичен капан от стръмни и тесни тунели, всякакви стаи и даже цяла конюшна. Просто мразя миши дупки и това си е. Обичам въздух и простор, направо не мога да си предтавя как са живяли, в тези катакомби, даже заедно с погребаните, но признавам, вентилацията надхвърля ВИАСките умения на всеки ОВИ инженер. Пробит през 8 етажа тунел преди 15 века безупречно освежава непоносимата за мен атмосфера.

За да се прочистя от подземната енергия, се качваме на върха на природните образувания – крепостта Uchisar, където отново нащраквам цялата каньонска красота и долина, а по пътя се запознавам с интересен художник на керамика. Неговият магазин представлява древен музей-лабиринт от множество стаи, по-интересен от самата крепост. Тюркоазеният цвят е навсякъде по стените и тук научавам, че тези антични стомни с дупки по средата били, за да можеш да ги преметнеш през рамо и 24/7 да вървиш и да си общуваш със студеното вино. Не издържам на изкушението и си купувам току-що приготвено гюзлеме – еквивалент на вкусната мекица със сирене, но разточено на тънка палачинка и опечено на едни големи нагорещени котлони, директно в крепостта.

И така достигаме до еякулацията, исках да кажа кулминацията в Love Valley – Това място е „no comment“! Още на входа ми се изперчва главата на един скален господин. Питам го има ли нещо против да ни пусне в долината и защо всички останали великани са били така неловко вкаменени в този тантрично-екстатичен стоп моушън. Въображението ми рисува картини, които по-добре да не споделям тук, но и господинът от входа мълчи и не казва, каква е истината. Вървейки сред изобилието от лингами в каменния сексшоп, стигамe до къщичка, където ме посреща турчин с поетичното име Елмаз. Заедно с фреша от портокал ми се сервира и дълъг монолог за пожарите, Ататюрк и сегашното правителство, което ме подтиква да си ходя набързо, но накрая ме светва как да науча на турски думата „Благодаря“, която се опитвам да запомня от началото на пътуването. Много просто – tea and sugar – тешекюр! Teşekkür ederim! Благодаря много!

Измъкваме се от пишковците, за да видим как са си прекарвали и в долината на монасите Pashabagi Fairy Chimneys – поредните безумни вулканични туфи, превърнати в манастири. За да стигна до тях обаче се налага да премина през цяла улица с магазини, чиито продавачи като същински NLP специалисти ме хипнотицират със заучени комплименти и покани на ухо за чай, в резултат на което вървя сред приказните комини с огромен пакет ненужно турско кафе с кардамон.

От каньон на каньон, попадаме и в Zelve – безкраен скален град за про-катерачи с къщи от по два-три етажа, църкви, фабрика за вино и множество ниши за отглеждане на гълъби – основното меню на древните.

После се спускамe измежду високите 100 метрови пукнатини от базалт и андезитна лава, изригнала от връх Хасандаг и превърнала се в Ihlara Valley – съвсем различна от останалия пейзаж, тъмнозелена долина, прорязана от река Мелендиз с едни чудни плаващи сепарета в нея. Тези дълги, прохладни 15 километра завършват в крепостта Selime, в която цели кервани чак от Китай са си буквали нощувка заедно с камилите, като част от пътя на коприната и с филмовата площадка на Междузвездни войни, не знам си коя част – главозамайващ сюрреалистичен декор от конуси, който напълно задоволява любопитството ми, какво ли е на Марс.

И да се върна, от където бях започнала – от конете. Този ден планът е просто да се разходим и да пострелям с обектива ми, припявайки си „La vie en rose“ в Rose and Red Valley. Естествено сме много печени и го правим без водач, планината изглежда като едно хълмче на Витоша, но тези леки пустинни извивки неусетно ни омагьосват като в 1001 нощ. Оказваме се тотално загубени в 999-тата глава насред дупки от стотици змии и гущери, пусти непроходими задънени пътечки и тунели, водещи към тайни църкви в скалите. На места трябва да се катери сериозно и така след 5 часови подвизи да достигнем местността в напечения следобед, безславно се връщаме назад. Случайно попадаме на обор с коне, където веднага ни предлагат услугите си за Sunset tour и понеже никак не обичам да не достигам до целта, моментално се съгласявам. Връщаме се в 5 вечерта и потегляме. Гореспоменатата Илдъз извърта глава, за да ме погледне със смесица от премерено високомерие и отегчение. Разминаваме се с група връщащи се туристи на коне, които многозначително ни прошепват под нос – „не го правете!“. Казвам си – тези пък, какво толкова неприятно може да е, но само след минути започва едно серпентинесто изкачване и спускане по ръба на пропасти, за които не съм и мечтала. По пътя керванът спира за кратка почивка в една скална църква, И тук Слънцето изскача от чашата ми с портокалов сок, за да оцвети върховете на конусите в оранжево-червено, а по-късно да се разлее и по цялата долина в червено-розово. Разразяващата се в далечината буря вкарва и последен виолетов щрих съдбовност, с която ни полива този мистично-буреносен залез и точно в този момент животът става наистина розов.