Yosemite Valley
Не подозирах, че когато видях индианския си живот в Йосемитите на една регресия, ще го изживея така буквално. В него аз бях красива индианка, която живееше в долината под отвесна скала, над която прелиташе огромен орел. Всяка сутрин излизаше от палатката си и изпитваше върховна смиреност от красотата пред очите и. Помня чувството към реката, скалата, орела, погледа към небето всяка сутрин. Преди за загине от рана в гърба, която я задушаваше, вървеше до бряг с кораби с единствената си ценност – вързоп от тъкан килим – ярко червен на сини ромбове. Когато стигна океана, го продаде и на връщане към дома сама с коня си, изживя най- опияняващото чувство на свободата от простора на пътя.
В този ми живот единствената ми ценност – раницата с целия ми багаж остана на океана – на летището в Сан Франциско и имам единствено свободата на пътя и съвременния ми кон – Nissan Sentra. Чувствам се също така прекрасно с една пола и две фанелки за 15 дни, вгледана единствено в преживяването.
Но как само Йосемити не искат да ми се открият! Трябваше да пренаредя всички резервации, за да ги видя на връщане. Най-накрая пътуваме към Йосемитите, но пътят през който минаваме, Wawona Road, е затворен поради… пожар! Няма шанс да погледнем от Glacier Point, както бяхме запланували, нито да се разходим в Mariposa Groove, която също като за нас е в ремонт тази година! Налага се да заобиколим по единствения отворен път през El Portal (с 2 часа по-дълъг). Попадаме в задръстване, въпреки че сме станали в 5, за да го избегнем. Още в Mariposa, на 70 км. от долината, започва да се усеща тежкият облак дим. И сякаш цяла Америка се е наредила на опашка да се надиша с вредните изпарения.
Ето ме пак тук, отново съм без багаж и отново едвам дишам! Възприемам кедровия дим от пожара, разнасящ се из цялата долина като една огромна пречистваща церемония, която да излекува старите рани от миналия ми живот и се нареждаме на опашката. Слънцето едва пробива облаците дим и въпреки това се усеща силата на гранитните великани. Навлизайки по пътя в долината изскачат дългите коси на величествените водопади Bridalveil Falls отдясно и Yosemite Falls отляво, разпилени върху отвесните монолити. С безкрайни маневри в лудницата от коли и хора, спираме на стартовия Yosemite Valley Trailhead Parking, от където хващаме Mist trail – пътеката, водеща до самия Half Dome – най-високият връх в Йосемити. Вече знаем, че не се ли впуснем по пътеките, нищо няма да разберем и ще сме видяли поредния град, изграден за туристи. Затова за последен път хващам импровизираните щеки от NorthRim и се изкачваме до Vernal Falls. Но Mist Trail съвсем не е утопична мистична пътека в гората, а магистрала от индийци, китайци, американци – всякакви хора, даже помъкнали детски колички нагоре! Тук действат природните закони. Оставена за миг без надзор, третата ни допълнителна щека, взета назаем от Седона, изчезва моментално в мравуняка от хора, едно разсейване и всичко е усвоено без следа. Романтиката ми е стопена, но когато стигаме водопада, една приказна дъга като от картичките изскача от пръските на водата и оцветява няколко мои бъдещи спомена. Продължаваме по-нагоре към следващия водопад Nevada Falls и тъкмо когато става най-прекрасно-хубаво и безлюдно, завалява дъжд. С него си казвам сбогом и с върха на Half Dome, който тъкмо се подава и ни притегля като магнит. Оставям седонските вортексови камъни да му се наслаждават и слизаме отново в долината.
Тук пътищата ни с верните ми другари-‘щеките’ се разделят. Пускам ги да плават по своя път по Merceed River, а ние се се гмурваме в зелената гора, за да застанем в нозете на славния гигант El Capitan. По пътя еленската детска градина явно затваря, защото майка прибира децата си под дъжда. Дъждът е освежаващ. Гората сякаш си отдъхва от тълпите и става спокойно-капещо отвсякъде. Винаги съм обожалавала този контраст на дъждовно-яркозелено и тъмнокафяви намокрени стебла. Прибавяме и щръкналата сламеножълта прическа на ливадата El Capitan Meadow и картината е съвършена.
Заставаме под El Capitan! Многобройните му катерачни маршрути са негови вени, а катерачите са малки дишащи кислородни клетки, които го правят жив! Знаем, че някъде по огромното му жилесто тяло се движат двама, но са толкова миниатюрни, че не ги забелязваме. Затова се качваме на Tunnel View – единствената възможност, от където днес можем да прегърнем цялата долина и съзираме малка пулсираща светлина. Мига в тъмното върху скалата – сякаш тупти сърцето му!
Оставам с тази метафора, докато се измъкваме от задушаващия дим. GPS-ът обаче ни сюрпризира, спирайки пред хижа вътре в самата долина! Каквото и да се е случвало в предишния ми живот, едва ли е по-лошо от това! Сега се налага да дишаме кедровия аромат още цяла нощ! В стаята обаче намирам любопитна книга, която едва се сдържам да не открадна. В нея се говори не за езерото или алпийската екипировка, а за тъжната история на великия и последен вожд на ауаничи-те Теная (Tenaya the cheef of the Ahwahneechees) и по-късно за племето майуок, което нарича долината Йосемити Ауани – ‘мястото на прозяващата се уста’. Заспиваме в прозявката на долината, завити с димната и завивка.
На сутринта намираме колата ни под слой от пепел и доволна с колекцията от красоти, потегляме към финала нашето пътешествие – Йерба Буена или града на Свети Франциск от Асизи.
Leave a reply